Мисия

„Някои автори, сред тях е и биографът на Левски — покойният Иван Унджиев, — макар и не във връзка със спора от 1979—1982 година, изразиха открито съмнение, че гробът може да бъде намерен. Изработи се дори нещо като философия на примирението, според която Левски си можел и без гроб, след като неговият образ бил в сърцето на всеки българин.

Времето е заличило всички следи и много съмнително е дали гробът му ще бъде въобще открит някога. За безсмъртния дух на великия Апостол обаче това обстоятелство няма значение

— пише Ив. Унджиев в биографията на Левски от 1947 г., стр. 1084.

Редно е да се попитаме: ако откриването на гроба на един от най-великите българи няма значение, защо от сто години насам този гроб непрестанно занимава умовете и сърцата на хората, защо непрестанно се търси и не се забелязват никакви признаци интересът към откриването му да е спаднал?

Този интерес се проявява още веднага след освобождението на България от османското владичество, когото през 1878 г. се подема инициативата да се въздигне паметник за увековечаване паметта на обесения Васил Левски. В писмото на Софийския градски съвет от 15. II. 1879 г., писано по този повод, четем:

„Един път за всякога Левский е вече успял да съгради великолепен паметник в нашите сърца и души, но за памят на потомството тук при нас се предприе въздигането, за слава негова, памятник край гр. София, до Орханийското шосе, тъкмо на това място, гдето на въже биде повесен и гдето ще се пренесът от гробищата както костите негови, така и главата на известний юнак и войвода Георгий Бенковски.“

„За памят на потомството“, „за слава негова“! — ето за това са били търсени и ще продължават да се дирят костите и гробът на Левски. Не защото е нужно това на безсмъртния му дух, а защото е насъщна потребност за нас, живите, както и за онези, които ще дойдат след нас. Независимо, а може би и тъкмо за това, че той е в нашите сърца. Та нима онези, на които сме вече изградили гробове, гробници и мавзолеи, не са били в нашите сърца? Вярно е обратното — хилядолетният опит на човечеството го е доказал, — че когато една забележителна личност проникне в човешките сърца, тогава се появява и същинската необходимост от материализиране на нейното присъствие в битието на народа с гробове, гробници и мавзолеи, в коите се овеществяват и увековечават нашите чувства на обич и преклонение към тях.

Ако се установи къде е гробът на Левски, ще можем да прибавим към националните светини, които имаме, още една, може би най-дълго търсената и най-много очакваната. Ще се изпълни тогава и желанието на Апостола да има гроб, всъщност последното негово желание, изразено пред Николчо Цвятков, с когото е бил заловен в Къкрина. По пътя към София Левски му казва:

„Ако ме обесят, поне ще ми остане гроба в България и всякой ще го знай, а ако ме пратят на заточение, ще ми изгният костите на далеко.“

През живота си Левски никога не е искал нищо за себе си. Това е единственото, което пожелава в навечерието на своята гибел! Дори само то е напълно достатъчно на онези, които разбират смисъла на трагичните му думи, да продължават търсенето и да не спират, докато не се изпълни заветът „всякой“ да знае неговия гроб.“

– Н. Хайтов, Гробът на Васил Левски, 1989