Левски

Кой е Васил Левски?

„Рядко в историята на България заслугите на някого са били така единодушно и бързо признавани, както е с Апостола на свободата. Редом с него са работили не по-малко знаменити, многозаслужили за националното ни освобождение мъже, но прозвището „апостол“ бе дадено на Левски. Знаменателно е, че първото публично възпоминание за него е било организирано на празника на Кирил и Методий от съратниците му, заточени в Диарбекир, още през 1875 година! През същата 1875 г. Левски е вписан в Ботевия календар като български светец, а през 1878 г. е била подета инициативата за въздигане на паметник.

Левски е първият от видните комитетски дейци, за когото се пише биография — авторът ѝ Г. Я. Кирков я издава още през 1882 г. Една година по-късно излиза биографията от Захари Стоянов и двете ѝ хиляди бройки светкавично се разпродават. В биографията от З. Стоянов Левски е провъзгласен за херой, а костите му са обявени за свещени. Човек има чувството, че всички почетни посмъртни звания, като „поборник“, „велик“ (преди да бъдат други с тях удостоени), са вече приложени към името на Левски.

Обичайното волнодумство на българина, което не е пожалило, както е известно, ни живи, ни мъртви, нито великите, нито обикновените чада на родната наша земя, никога не се е одързостявало да се до косне до Апостола. Нашите историци и писатели за всекиго са казали по някоя и друга, заслужена или незаслужена, горчива дума, но за Левски е направено необикновено, смайващо изключение.

И още един особен факт: не може да се твърди, че в историята и литературата на следосвобожденска България на Левски е отреждано първо място. Неговото име е вървяло обикновено след Раковски и почти винаги след имената на Каравелов и Ботев. Институтът „Ботев—Левски“ започва с името на Ботев. Не казвам, че това е грешка в степенуването на заслугите, само го отбелязвам, за да обърна внимание на последвалото странно преподреждане на имената, при което звездата на Левски все повече заблестява, а заедно с това в съзнанието на народа (белезите за това са много) името на Левски заема все по-широко и по-съкровено място. По-нататък ще се опитаме да обясним тази своето рода историческа кристализация, а сега — няколко думи за биографията на Апостола.

Всъщност нищо през първите 24 години от живота на този човек не предвещава неговата необикновена съдба. Родил се е в подбалканското градче Карлово в занаятчийско семейство (баща му се занимавал с боядисване на шаяци); родителите му не са нито влиятелни, нито богати. Бащата на Левски — Иван, ослепява, след това умира и семейството изпада в тежка немотия. Това е причина майка му да даде своя първороден син Васил на брат си, архимандрит хаджи Василий, да му слугува при събирането на светогорска милостиня, срещу задължението да го изпрати по-късно на „високо“ учение в Русия.

Все в името на по-високото учение хаджи Василий успява да убеди своя племенник да го въведе в монашество. Това става през 1858 г. — лятото, когато бъдещият Левски е на 21 години.

Минават три години, вуйчото не изпълнява обещанието си. Племенникът му, вече дякон Игнатий, продължава да му служи, но междувременно, през 1861 г., в Карлово се основава читалище. Там проникват революционните вестници на Г. С. Раковски, които по-будните младежи четат в захлас, чете ги и дякон Игнатий, и както сам той признава, оттогава е и решението му да се посвети на своя народ.

През 1862 г. смиреният монах предприема дръзка постъпка: сваля расото и яхнал коня на вуйчо си, който не е по това време в Карлово, заминава за Белград, за да участвува в сформираната Първа българска легия. Там се запознава с чутовния Раковски, участвува в боевете с турския гарнизон в Белград и проявява голяма храброст. Скоро обаче българският полк, вместо да навлезе в България, както се е очаквало, е разпуснат — така са диктували по това време интересите на сръбското правителство — и през 1863 г. пролетта неспокойният монах се връща в родното си Карлово.

Следващата година (1864) той става учител. През 1867 г. заминава за Влашко, влиза в четата на П. Хитов като знаменосец и до разпущането ѝ през август г. прохожда с нея Стара планина, участвува във Втората легия, пак в Белград, но през март 1868 г. тя се разтурва и Левски, след много страдания и разочарования, пристига в Румъния (юли—август 1868 г.). Подир кратък престой в Румъния, на 1 декември 1868 г., дякон Игнатий започва своето велико дело — да организира комитетска мрежа в България, като предприема и първата — ще я наречем „разузнавателна“ — обиколка из поробеното си отечество.

С две големи неща Левски е заслужил високото си място в нашата история. Едното — той пръв достига до мисълта, че българският народ не бива да чака освобождението си отвън, а трябва да си го извоюва сам, като се вдигне на общо въстание. Второто е, че сам пристъпва към осъществяването на своята идея.

Сега звучи странно да наричаме тази идея „нова“, но факт е — до 1869 г. никой вън или вътре в България не се е сещал или по-точно казано — не е вярвал, че можем да се освободим със собствени сили отвътре.

Според Раковски въстанието в България е можело да бъде вдигнато само с чети, организирани на територията на някое от християнските княжества — Сърбия или Румъния. Това е четническата идеология на Г. С. Раковски, която бе изпробвана от Хаджи Димитър през 1867 г. и от Ботев през 1876 г. — известно с какви последствия.

Другият, по-младши идеолог на революцията — Любен Каравелов, изповядва почти същото: „Ние сме съгласни (пише той), че без съюзници е невъзможно да достигнем своите цели и че без чия да е помощ ние не ще да бъдем в състояние да се борим с османлиите.“

Едва ли друг българин в нашата история се е заемал с по-необхватна, с по-рискована, да не кажем — с по-отчаяна задача от тази, която си е поставил и започнал да осъществява Левски в началото на 1869 г., без ничия външна подкрепа, без никакви средства, само с две голи ръце — преди да бъде съставен в Букурещ Български революционен централен комитет (БРЦК) под председателството на Каравелов и без да има в началото „упълномощие“ от него. Левски е бил по това време на 34 години (роден е на 6 юли, стар стил, 1837 година).

Четири години по-късно в „заспалата“ според някои България, в резултат на „гигантската деятелност на този наш патриот“ (както се изразява З. Стоянов), възникват стотици стройно организирани революционни комитети, основано е Привременно правителство със седалище Ловеч, хиляди хора са посветени в „святото дело“, както са наричали тогава комитетската организация. Когато подготовката на въстанието е в пълен ход, на 22. IX. 1872 г., един от помощниците на Левски — фаталният Димитър Общи, напада и обира хазната в Арабаконак, против волята на Левски. Около месец след това, на 19. X. 1872 г., стават първите разкрития. На 27 октомври призори Общи е арестуван, без да окаже съпротива, и почти веднага започва да издава цялата комитетска организация. Два месеца по-късно, на 27. XII. 1872 г., турската полиция успява, след кървава борба, да залови и Левски в ханчето край село Къкрина. На 18 февруари (нов стил) 1873 г. легендарният Апостол на свободата, осъден на смърт — увисва на бесилото край София, без никого да е издал, въпреки направените от Д. Общи и неговите другари пълни разкрития.

Така загива „неустрашимият бунтовник, който носел на гърба си цяла България“ (думите са на З. Стоянов), но святото му дело не умира; след време то се подема от нови апостоли, които преизграждат старата комитетска мрежа и повдигат през 1876 г. въстанието, наречено Априлско, за което Левски се беше трудил и мечтал.

Не по-малко важно е и другото, с което Левски влезе в паметта на своя народ: това е примерът на саможертва, човешката и нравствената му чистота. В името на великата своя идея Левски се бе отказал от всички земни радости, с изключение на една — да се бори за свободата на България. Повече от дните и нощите му са преминали в обикаляне на градове, села, махали и манастири, в тайни срещи и събрания, в пламенни проповеди, в писане на писма и в непрестанно падиграване с шпионите. На кон, на крак или с писалка в ръка, той не е бил нито миг в безопасност, не е имал нито минута свободна и въпреки това никой не е чул от този невероятен мъж някому за нещо да се е оплакал. Повечето му съвременници са го запомнили с лъчезарна усмивка, с меденото му слово и с бунтовните песни, които в захлас е пял дори в студ и мраз — както пише за него Ботев в едно писмо и го нарича „необикновен човек“. Никой не го е видял да пуши, да пие, не го е чул да псува или ругае. Малцина знаят, че през цялото време, докато Левски обикаля из България, той е с незараснала рана — последица от коремната операция, която му е била направена през 1867 г. в Белград и останала незатворена (както научаваме от едно писмо на неговия съратник и приятел Христо Иванов—Големия) чак до 1872 година. Всеки разход, дори изпиването на една боза, Апостола е отбелязвал в своето тефтерче, където е отчитал „народната пара“. Бил е властен, но не и властолюбив, решителен, дързък и безстрашен, понякога суров, но никога жесток. Безкрайно изобретателен, той е успявал да излезе от най-трудните положения и схватки с преследвачите. За да разгледа и опознае високите турски сановници, Левски, с помощта на Д. Трайкович, отива на сватбата на сина на Ахмед паша в София, въпреки че по това време е бил търсен „под дърво и камък“. Неустрашимостта му е била съчетана с бистър и способен на дълбоки проницания, подвижен ум. Той е изрекъл думите: „Ние сме във времето и времето е в нас“, които ще останат в световната съкровищница на човешката мисъл. А собственото си място в живота определя така: „Ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя — губя само себе си.“

Уязвимото място на безстрашния бунтовник са неговият демократизъм и благородство. Тези му добродетели, при суровата революционна обстановка, се превръщат в негов основен недостатък. От преклонение към „вишегласието“, т. е. волята на мнозинството в Ловчанския комитет, Левски скланя да се даде на Димитър Общи пълномощно, за да развива комитетската организация в Тетевенско и Орханийско, дори в София, въпреки че сам е бил против тази порочна, непостоянна и въобще подозрителна личност. От човещина и снизхождение, вместо да стовари върху него суровото комитетско правосъдие, когато Общи започва да „цепи и разлага организацията“, той предоставя, все в духа на вродения му демократизъм, възникналите сблъсъци с Общи да бъдат решени от оглавявания от Каравелов Централен комитет в Букурещ. Само че в Букурещ не са бързали особено с поисканото от наклеветения Апостол правосъдие. Решението се бави цели три месеца и идва, когато обирът в Арабаконак е вече извършен, наскоро започват арестите и градената с толкова мъки и любов комитетска организация се сгромолясва.

Надценил способността на някои от комитетските си другари да упражняват вишегласие, Левски скъпо заплаща за щедро даденото им доверие.

Природата рядко влага в един човек много добродетели; рядко храбрите и дръзките са и най-благородни; още по-рядко най-властните са и най-демократични. Не винаги най-умните са най-безкористни, даровитите — най-скромни. А у Левски всички големи качества са сбрани в едно неповторимо светло съзвучие.

В него са еднакво застъпени душевната мекота с революционната твърдост, мечтателят — с човека на делото, способността да води — със смирението на мъдреца, дарбата да заповядва — с готовността да се подчинява. Взискателен е към другите, но най-много към самия себе си. Силен е, но груб — никога, а душевната му чистота служи за огледало на всички, които са се докосвали до него. Само с това може да се обясни, че той става водач, без да има властния характер на Стамболов и Бенковски, хайдушката слава на Хитов, огненото перо на Раковски или пък литературните дарби на Каравелов. Той водеше хората чрез магията на своята цялостно завършена личност — този Прометей на българската свобода.

Така Левски влезе в нашите сърца едновременно като Апостол на свободата и Апостол на човещината, а неговото име стана символ на нравствена сила, превърна се в оплодяващо начало и причастие за всеки българин.“

– Н. Хайтов, Гробът на Васил Левски, 1989